Честит 8 Декември!

тук имаше снимка, но вече няма ;)

ХV. ДЕТСКАТА РЕЧ, СРАВНЕНА С РЕЧТА НА ВЪЗРАСТНИЯ

Ние разбираме езика (единиците му и техните съчетания) само в случай, че сме се научили да свързваме езиковите знаци с техните предметни представи в образната памет на мозъка ни. Подобно умение позволява да разбираме поне повърхностното ниво на стихотворните строфи. Нека видим един експеримент, чиято задача е да изясни, дали езикът, на който говорим, играе някаква роля при осмислянето, различаването и запомнянето на предмети на изобразителното изкуство. В опита участват две групи: 20 студенти и 20 професионални художници. На ИЛ се предлага материал във вид на репродукции на художествени платна, подбрани така, че да се изключи възможността за вербален преразказ като опора за различаване, запомняне и описване на видяното. Репродукциите са в няколко серии: портрети на мъже (еднотипни по време на нарисуване и стил – реализъм), също такива портрети на жени, натюрморти с керамични и метални съдове. Всяка серия е от 10 репродукции и се показва за 15 секунди, след което трябва да се дадат отговори на въпросите: “Какво е изобразено?”, “Еднакви ли бяха изображенията?”, “Опитайте да поясните по какво се отличават едно от друго?”

Отчетите на ИЛ от група А (непрофесионалисти) се свеждат до типичното: “женски портрети”, “мъжки портрети”, “съдове”, цветовете приемат за едни и същи, за разликите се затрудняват. Дори и след смяната на няколко репродукции, отговорите остават същите. Едва в няколко случая изобщо се забелязва смяна.

Отчетите на група “Б” показват съществено по-добра зрителна памет: разкриват се всички смени и преподреждания на репродукциите. И все пак, основната маса разкрити замени и преподредби не може да предизвика ясни словесни формулировки, по които да би било възможно да бъде разбрано има ли и в какво точно разлика между репродукциите в една серия.

С други думи: в съзнанието ни функционират някакви аналози на думите, но без знания и опит не сме в състояние да отличим различните предмети, съотносими с тази дума. Безспорно, съществуващата разлика я възприемаме като такава – в образното отражение на реалността.

Сега трябва да изясним как се ориентират в света, как осмислят действителността малките деца, които още не са овладели езика в такава степен, в каквато – възрастните.

Още: тук

ХІV. ОНТОГЕНЕЗА НА РЕЧТА. ВЪЗРАСТОВА ПСИХОЛИНГВИСТИКА

Преди около 140 един руски лингвист, Александър Потебня, забелязва, че малко момче, като разглежда електрическа крушка, я нарича “диничка”. Този факт става за него повод за обсъждане в книгата “Мисъл и език”. На пръв поглед – няма нищо особено: детето не знае името на нов за него предмет и като вижда сходство във външната форма на два различни обекта, пренася известната му дума за обозначаване на новия предмет. В този частен случай са заключени много закономерности, една от които – мотивацията на новото значение на думата, развитието на многозначност на думата (полисемия). Сто години по-късно се формира науката ПЛ. И първи неин обект става детската реч. Понастоящем областта, която обхваща проблемите на речевата онтогенеза, претендира за отделяне в самостоятелна изследователска дисциплина – възрастова ПЛ (онтолингвистика или лингвистика на детската реч). Речевата онтогенеза е съвкупност от речевите преобразувания, които езиковата личност преминава от раждането до края на живота. Предмет на възрастовата ПЛ е процесът на речевата онтогенеза. Една от базовите теории е за съотношението между наследствения и социалния фактор в развитието на речта.

Още: тук

ХІІІ. ПОЛОВОРОЛЕВИ АСПЕКТ НА ПСИХОЛИНГВИСТИКАТА

В последните десетилетия в психолингвистиката се формират и интензивно развиват нови изследователски направления, които се опират на антропоцентричния подход към изучаването на езиковите явления. Особено място в психолингвистическите направления, в които водеща тенденция е ориентацията към човека, заемат джендърните изследвания. В центъра на вниманието им са културните и социалните фактори, които определят отношението на обществото към мъжете и жените, поведението на индивидите във връзка с принадлежността към единия или другия пол, стереотипните представи за мъжките и женските качества – всичко, което изважда проблематиката за пола от биологията – в сферата на социалния живот и културата.

Под “джендър” разбираме социалните, психологическите и културно-символичните аспекти на пола (за разлика от биологическата характеристика на пола), в които се съдържат неявни ценностни ориентации и нагласи, които въздействат на ролите и поведението на жените и мъжете. Джендърът не е лингвистична категория, но съдържанието му може да бъде разкрито чрез анализ на структурите на езика, елементите на езиковата система, анализа на речевото поведение на мъжете и жените. Джендърният анализ на езика е насочен към менталните процеси при мъжете и жените-участници в комуникацията. Това е метод, който позволява да се проявят и бъдат описани различията в тактиката и стратегиите в пораждането и разбирането на речта, в усвояването на езиковите факти, в оценката на езиковите явления при мъжете и жените-носители на опреледен език. Възникването и развитието на джендърния анализ на езика съответства на целите на феминистката лингвистика да бъде пренесен анализа на пола от биологично – към социокултурно ниво. Впоследствие понятието за джендърен анализ бива разпространено върху всички видове изучаване на проблемите на езика и пола.

Още: тук

ХІІ. ПСИХОЛИНГВИСТИЧНА КОНФЛИКТОЛОГИЯ

Изучаването на социално-психологическите конфликти доведе до появяването на самостоятелна област на научното знание – конфликтологията. Областта на социалната психолингвистика, която се занимава с хармонизацията на комуникативното взаимодействие, е наречена психолингвистична конфликтология. В центъра на изследванията й е комуникативният конфликт – речеви сблъсък, който е основан на агресия, изразена чрез езикови средства.

В основата на комуникативния конфликт лежи стремеж на едного (или двамата) участници в общуването да намалят психичното напрежение за сметка на събеседника. Подобен род разреждане (изпускане на пара) се предшества от чувството на фрустрация. При междуличностностното взаимодействие фрустрацията възниква когато (по мнението на една от конфликтуващите страни) комуникативният партньор нарушава нормите за поведение. Причина за социално-психологическите конфликти може да бъде какво ли не.

Още по темата: тук

ХІ. ПСИХОЛИНГВИСТИКА НА МЕЖДУЛИЧНОСТНОТО ОБЩУВАНЕ

За успешното общуване е важно знанието на получателя за реалната действителност, за която говори подателят. Като цяло, то се определя от социалния опит на езиковата личност. От това, доколко съвпада социалният опит на участниците в общуването, зависи степента на взаимно разбиране.

Да предположим, че наблюдаваме общуване на две езикови личности. Единият събеседник казва: “Какво е значението на палеоантропологичните открития в Хадар за еволюционната теория за хоминидите?”. Ако адресатът е учен-антрополог, то недоумение по повод фразата няма да има. Но ако е 8-годишно дете? Ясно е, че няма да разбере нищо. И работата не е само в това, че единият участник е по-образован. Примерът може да озадачи и възрастен, ако няма съответното образование. А ако например 8-годишният на свой ред се обърне към учения с въпроса: “Струва ли си да разменя нинтендото за пакет зелени дъвки?”...

Това е пример за типично комуникативно затруднение, заради разликата в социалния опит на говорещите. Колкото по-близък е той, толкова по-лесно хората се разбират. Обикновено, идеалното взаимно разбиране с половин дума се получава у много близки и от дълго време приятели, у съпрузи с дълъг брак. При близнаци, обаче, подобно разбиране само с поглед може да причини задържане в речевото развитие: те просто нямат необходимост да си говорят.

Общото в социалния опит не е единствената характеристика на общуването. Своеобразието в речевото поведение на участниците отразява тези отношения, които възникват в рамките на социалното взаимодействие. Езиковите форми се променят в зависимост от това, към кого е насочено изказването. В реалното общуване постоянно сме принудени да играем различни роли. Социалната роля е одобряван от обществото образец на поведение, който съответства на конкретната ситуация на общуването и социалната позиция (статуса) на личността. Социалният статус е формално установено или негласно признато място на индивида в йерархията на социалната група. Понятията “роля” и “статус” са взаимно свързани. Статусът характеризира мястото по вертилаката: високо или ниско е общественото положение. Статусът отговаря на въпроса “Кой е личността?”, а ролята – “Какво прави?”. Както и всяко друго поведение, речевото, в рамките на общуването се подчинява на законите на статусно-ролевото взаимодействие.

Още: тук

Х. ПРОБЛЕМИ НА ЕТНОПСИХОЛИНГВИСТИКАТА

Човекът живее в среда от себеподобни. Хората обикновено се обединяват в групи, съобщества, държави... Причините може да са различни: единство на територията, традиция, вяра, интереси... Като обитават заедно, хората изработват правила за общия си живот и се придържат към тях в ежедневието си. У различните социуми се появява сходство в бита и поведението. Немаловажна роля във формирането на социалните образувания играе националният език. Единството на социалното битие и бита се влагат в понятието “култура”. Различават се материална и духовна. Към материалната се отнасят техниката, материалните ценности – това, което създава цивилизацията. Към духовната се отнасят предимно науката, изкуството, литературата, философията, просвещението. Освен това, към духовната култура спадат традициите, обичаите, битовата култура, ежедневното общуване, навиците, нормите на общуване, мимическите и жестовите кодове, националните картини за света. Всичко това отразява спецификата на възприятието на околната действителност, националните особености на мисленето на представителите на една или друга култура.

Повече по темата: тук

ІХ. СОЦИАЛНА ПСИХОЛИНГВИСТИКА

Досега говорим за речевата дейност и езиковото съзнание изобщо, като имаме предвид някакъв, преди всичко здрав, средностатистически носител на езика. Подобно обобщение позволява да се изведат и опишат универсални закони за пораждането, възприемането и разбирането на речта, на които се подчиняват всички говорещи. Въпреки това, да се ограничи до изследване на общите свойства на езиковата личност психолингвистиката няма право: абстрактният психологизъм я отдалечава от разбирането на същността на реалната комуникация. А хората се различават един от другиго, в това число – и в речевите си постъпки. Роднини и близки ние разпознаваме по гласа, дори и когато общуваме с тях по телефона. Докато внимателно слушаме речта на непознат събеседник, като го наблюдаваме в различни комуникативни ситуации, можем да съставим портрет на езиковата личност. Речта на човека е негова визитна картичка. Тя носи в себе си информация за най-различни черти на говорещия: произход, възраст, професия, образование, интелект... Езиковата личност се проявява в речевото поведение. Съдържанието на термина “речево поведение” е по-широко от “речева дейност”, тъй като включва и неволеви комуникативни действия и реакции на говорещия/пишещия.

Така предмет на социалната психолингвистика е речевото поведение на езиковата личност. Изучаването й предполага разглеждане на всеки носител на езика като уникален обект. Въпреки това, в реалното речево поведение ние постоянно се сблъскваме с трудности в определянето на особеностите на речевия маниер на конкретния човек. Като претендират за езикова изключителност, хората в сходни комуникативни ситуации често се държат поразително еднакво. Това е и заради това, че говорещите във всеки момент от речевата си биография демонстрират особености на груповото речево поведение. Носителят на езика сякаш фокусира в себе си черти на колективната езикова личност. Той, например, може едновременно да влезе в ролята на езикова личност на гражданин, на студент, на юноша.

Още: тук

VIII. СПОСОБИ ЗА ПРЕДАВАНЕ НА ИНФОРМАЦИЯТА В РЕЧЕВАТА ДЕЙНОСТ

Езикът и речта са основата на комуникацията. Именно с тяхна помощ създаваме многообразни речеви произведения – устни и писмени, оформяме мислите си и идеите си в текстове, натрупването, запазването и предаването от поколение на поколение на които са важна предпоставка за съществуването на културата. 

В общуването си ние предаваме информация не само с помощта на думите, но и с помощта на невербалните сигнали. Освен това, всеки текст е понятен и достъпен само в условията на конкретната ситуация. Когато става не само продукт на подателя, но и достояние на получателя, на отношенията между тях. Текстът става дискурс. Дискурсът е речево произведение във всичкото си многообразие на неговите когнитивни и комуникативни функции. Това е текст, вписан в реална културно-комуникативна ситуация. Терминът “дискурс” започва да се употребява в началото на 70-е години, първоначално като синоним на термина “функционален стил”. Едва значително по-късно англо-саксонските лингвисти ван Дайк и Кинч предлагат под дискурс да се разбира не само даденост на текста, но и стоящата зад него система, преди всичко граматиката. 

Още: тук

VІІ. ТЕКСТЪТ КАТО ВИСША ЕДИНИЦА НА РЕЧЕМИСЛОВНАТА ДЕЙНОСТ

Думата е основна структурно-семантична единица на езика, която служи за именуване на предметите и свойствата им, на явленията, отношенията в реалността. Словосъчетанията също служат като средство за номинация на предметите, процесите, качествата. Но само изказването е единица на речевото съобщение, съотнесено със ситуацията и ориентирано към участниците в комуникацията. Изказването като единица на речевото общуване отчита комуникативната ситуация, в него се излага позицията на говорещия, като се отчитат знанията и възможната реакция на събеседника. Очевидно е, че говорим обикновено не за изолирани думи и отделни фрази; всички носители на езика говорят само с разгърнати текстове и речта ни е включена в дейност от по-висок порядък, а не просто речево съобщение заради самото общуване.

Ако искаме да разберем какво е дадена дума и как се съотнася със значението си, трябва да вземем под внимание, че думите в реалното общуване са включени в изречения, в текстове и в речеви ситуации. Всичко това прави необходимо при решаването на семантични въпроси да се отчита сферата на употреба и функционирането на езиковите единици (текста). Освен това, зад интереса на учените-психолингвисти към текста се крие интерес към проблемите на езиковото съзнание, представляващо по същността си вътрешен процес на планиране и регулация на външната дейност с помощта на езикови знаци. Зад интереса към текста може да стои интерес към езиковата личност и образа на света, доколкото във всеки текст се проявява езикова личност, която владее езиковата система.

Текстът е сложно семантично образуваниe с характеристики като: цялостност, свързаност, емоция.

Още по темата: тук

VІ. ДУМАТА КАТО ЕДИНИЦА ОТ ЛЕКСИКОНА НА ЧОВЕКА

Думата е основен елемент от езика и речта. Най-важната особеност на думата е, че е осмислена, има значение. Проблемът със значението винаги е бил един от най-сложните за философията, лингвистиката, психологията. Какво е “значение на думата”? 

Многообразието от възгледите за значението практически води до това, че всяко самостоятелно течение в науката има собствена концепция за значението. Без да се спираме на тях, само ще споменем, че най-старата представя значението като отнесеност на думата към обекта: думата назовава неща. Собственото име се свързва с един обект, нарицателното – с набор обекти, глаголът назовава действие, прилагателните и наречията – свойства на обектите и действията. Представи от подобен род съществено опростяват реалните отношения. Възниква гледна точка, според която думата се съотнася не само към предмета, но и към определено умствено съдържание. 

Повече: тук 

Теми за кратки есета, необходими за текущия контрол

Здравейте, колеги,

предлагам ви 6 варианта за теми, по които очаквам от вас разработки в рамките на до 5 машинописни страници до срещата ни на 6 ноември:

1. Какви са принципните разлики между процеса на възприемане на речта и процеса на пораждане на речта?
 

2. Съставете схема на възприемането на речта (на базата на схемата на пораждането на речта) и се обосновете.
 

3. Каква е целта на употребата на експеримента в психолингвистиката? Как бих могъл/могла да приложа експерименталните психолингвистични методи в моята бъдеща психологична (вкл. психотерапевтична и консултантска) практика?

4. Къде може да се прилагат в практиката резултатите от невролингвистичните изследвания?
 

5. Каква е същността и в какво се изразява асиметрията между полукълбата на главния мозък?
 

6. Априорно, тоест и без особени доказателства е ясно, че езикът и мисленето са взаимосвързани. Но характерът на тази връзка е абсолютно неочевиден: дали мисленето първо се формира в психичния апарат на човека, а след това се "съединява" с възникналия език, или обратно - възникналият език става основа за развитие на мисленето? А може би се формират едновременно, като стихийно си влияят взаимно? Обосновете се.

Може да използвате всякакви допълнителни материали, Интернет е на ваше разположение! Готовите разработки може да ми предадете лично на 6 ноември или да ги изпратите на електронен адрес: swupsycholinguistics@gmail.com

Успех!

V. ЕЗИК И МИСЛЕНЕ

Един от най-съществените проблеми е отношението език-мислене. Езикът е система от знаци, използвана за комуникация и познание. Системността на езика се изразява в наличието на речник, синтаксис и семантика. Синтактическите правила установяват начините за образуване на сложни изрази. Семантичните определят способите за придаване на значение.

Мисленето е активен процес на отразяване на обективната действителност под формата на представи, понятия, съждения, умозаключения. То е част от съзнанието, т.е. от целия процес на отразяване на действителността от нервната система. Така, бидейки свързано с понятийните аспекти, именно мисленето е отговорно за осмислянето, преработката и трансформацията на езиковия знак в това, което той означава – в понятие.

Не всичко в мисленето се отнася към езика, но и в езика не всичко може да се причисли към мисленето.

Първо, мисленето съществува без език (без реч). Даже маймуната може да се досети как, с помощта на пръчка, може да достигне банана – това е т.нар. практическо мислене. Има го и човекът.

Съществува още един такъв тип мислене, нагледно-образното. То често преобладава у хората на изкуството: художници, режисьори... Човек с подобен тип мислене предпочита да мисли не с думи, а с картини, образи, представи...

Накрая, има вербално мислене. Понякога го наричат словесно-логическо или просто логическо. То...:

-          предполага търсене на истината;

-          не е свързано с чувства и оценки;

-          не се занимава с въпроси и подбуди.

Всичко, което излиза извън тези рамки, не е проявление на логическото мислене. Например при изразяване на емоции: “А!”, “О!”, “Ех!”, “Супер!”, при формулирането на “дежурни” въпроси: “Колко е часът?” се използва език, без “участието” на логическото мислене. Така езикът обслужва не само мисленето, но и другите сфери на съзнанието.

Практическото и образното мислене може да минат без думи, но логическото без думи не съществува. Езикът е “облеклото” на мисълта. 

Повече - тук

ІV. ТЕОРЕТИЧНИ ОСНОВИ НА НЕВРОЛИНГВИСТИКАТА. НЕВРОЛИНГВИСТИЧЕН АНАЛИЗ НА РЕЧЕВАТА КОМУНИКАЦИЯ

Невролингвистиката (от гр. “неврон” и лат. “език”) е наука, която изучава мозъчните механизми на речевата дейност и измененията в речевите процеси, които възникват при локални поражения на мозъка. Може да се отделят три аспекта на интереса й: 1) езикът като система от знаци; 2) реч и речева дейност (процеси на декодиране, разбиране на речта и кодиране – производство); 3) зони на мозъка, свързани с кодирането и декодирането на информацията за реалността. Доколкото те не се изучават изолирано, а във взаимодействие, т.е. изучава се системата на езика в отношението й с мозъчния субстрат на езиковото поведение. Така невролингвистиката се фокусира върху диагностиката и лечението на различни видове речеви разстройства.

Епизодични наблюдения на разстройства на езиковото поведение са известни от средновековието, но систематичното им изучаване започва през втората половина на ХІХ в. В невролингвистиката се изучава психолизиологичния механизъм на езиковото отражение на действителността (в т.ч. разпознаването на речта), механизмите на интеграцията на знаковите комплекси, постъпващи от различните анализатори и процесите на езиковите обобщения. Изучава механизма на езиковото поведение (в т.ч. пораждането на речта) и работата на системите, свързани с реализацията на устната и писмената реч. Отчита се функционалната асиметрия на мозъчните полукълба, които обуславят преимуществената локализация на езиковите обобщения и мисленето в езикови понятия в лявото (доминантно) полукълбо, а конкретно-образното мислене – в дясното (субдоминантно). Провежда наблюдения над езиковото поведение на двуезичните и полиглотите, на страдащите от мозъчни поражения. Резултатите от невролингвистичните изследвания допринасят за по-адекватното разбиране на биологичните аспекти на природата на езика.

На границата между невролингвистиката, психолингвистиката, прагматиката, когнитивната наука и психоанализата възниква и технологията на НЛП, която има за цел да изучи и приложи начини за оптимизация чрез речево въздействие на функционирането на кората, която отговаря за съзнанието и центровете, отговорни за подсъзнанието. Тази технология се прилага с цел мобилизация (посредством насочено речево въздействие) на дълбинните резерви на мозъка, необходими при психотерапия. Използва се и при необходимост да се “оптимизира” поведението...

Предмет на невролингвистичните изследвания най-често са разстройствата на езиковото поведение, чиито проявления са многообразни и включват фонологични, граматични, лексикални и семантични разстройства.

Езиковото отражение на действителността, в т.ч. разпознаването на речта (декодиране), става от периферията към центъра на НС (от рецептора – към централните отдели). Във всеки анализатор се отличават два рода нервни структури: провеждащи комплекса дразнения от сетивния орган към кората, където става елементарен анализ и синтез на простраствено-времевите параметри (сензорни, възприемащи, проекционни системи на мозъка) и структури, които анализират и синтезират тези комплекси дразнения в знаковата им съотносимост към обективната действителност (гностически, познавателни зони на кората). Третият “ред” са най-сложните по анатомична структура области на езиковата кора – зоните, в къито протича интеграция на знаците, постъпващи от различни анализатори, и в резултат става възможно езиковото общуване. Когато гледаме дърво, виждаме само едно – самото дърво, само че по цвета на кората, по формата на клоните и листата, по миризмата и даже по мястото, където расте, правим извод за целия вид на дървото и, че това е бреза, и казваме: бреза. Пораждането на речта (коридаре) става в обратен ред – от центъра към периферията. Речевите програми, оформени в зоните на мозъчните анализатори, се конкретизират в гностико-праксическите зони и после се реализират с помощта на механизма на проекционните двигателни системи, свързани с органите на речта и системите за реализация на писмена реч. Отначало у нас мислено възниква образът на бреза, при положение, че имаме предвид бреза изобщо, и конкретната бреза в частност. След това става предаване на импулса от главния мозък по нервите към органите, непосредствено изпълняващи дадена команта и сложна работа на дихателния апарат за образуване на въздушна струя. Така всеки елемент на речевата комуникация е свързан с нормалното функциониране или с нарушение във функционирането на всеки от представените “редове” в кората на главния мозък, отговорни за езиковото поведение.

Повече - тук

ІІІ. МЕТОДИ НА ПСИХОЛИНГВИСТИКАТА

Основни групи психолингвистични методи

1. Наблюдение (пряко или опосредставно).

2. Самонаблюдение (интроспекция).

3. Експериментални методи:

• асоциативен експеримент,

• метод на семантичния диференциал,

• методика на допълнението (на довършването),

• метод на перифразата (метод на прякото тълкуване на думата),

• методи на косвеното изследване на семантиката,

• метод на сбора и анализа на грешките на езика,

• метод на моделирането (моделиране на работата на речевия механизъм, процесите на кодиране и декодиране на речта),

• контрастивен анализ (съпоставяне на две езикови системи, различията между езиковите явления са основа за прогнозиране на трудностите и грешките, които предизвикват при учене). Понастоящем този метод бива критикуван заради неоправдано завишени очаквания,

• формиращ експеримент.

Обект на психолингвистичните изследвания е човекът, носител на езика, произвеждащ и възприемащ речта. Отношението “изследовател-обект” в психолингвистичния експеримент се превръща в симетрично отношение между двама изследователи: информантът може да има своя теория за експериментатора и съответно – да изменя своето поведение в процеса на експеримента, което може да влияе на резултатите в нежелана за експериментатора насока.

Предмет на изследванията е извеждането на парадигматичните и синтагматичните отношения на звуците, думите, техните значения и съчетанията с други думи, както и формирането на фрази и текстове.

Преди да говорим за особеностите на психолингвистичните експерименти, трябва да обърнем внимание на 2 съществени момента. Трябва преди всичко да подчертаем, че наличието на експеримент изобщо не свидетелства за реален психолингвистичен характер на изследването (то може да бъде лингвистично или психологично). Не са редки случаите, когато експериментът е въпрос на мода или доказва самоочевидни факти; отсъства ясно формулирана хипотеза; изборът на метод на изследването се оказва случаен; обработката засяга само част от всички получени данни; теорията е една, а резултатите се отнасят към друга теория. Затова е необходимо преди всичко да се осъзнае, че експериментът е само средство за проверка на една или друга работна хипотеза , котято се формулира на базата на добре обоснована теория. Само след разбирането на това, от какви теоретични позиции и за решението на какви конкретни задачи трябва да се предприеме едно или друго изследване, може да се постави въпросът, какво и как и на базата на какъв материал да бъде направено; в същото време формулирането на работната хипотеза, обработката и интерпретацията на данните трябва да стават “в една и съща координатна система”.

Така психолингвистиката е близка по предмет на изследване до лингвистиката, а по методи – до психологията.

Повече - тук

ІІ. ОСНОВИ НА ПСИХОЛИНГВИСТИКАТА

Теоретичните основи на редица изследвания, провеждани в съвременната психолингвистига може да се открият още в работата на лингвистите от ХІХ в. Сред тях: Вилхелм Хумболт, Август Шлейхер, Херман Паул и др., в чиито работи е заложено психичното разбиране за езика и речевата дейност на човека.

Самият термин “психолингвистика” за първи път е употребен от американския психолог Пронко в статията “Език и психолингвистика” през 1946 г. Под този термин той просто обединява лингвистиката и психологията, като по онова време всеки учен го разбира посвоему.

Впоследствие по въпроса на периодизацията, установяването и развитието на ПЛ няма единно мнение. Рационално обаче се отделят няколко етапа:

1. “Подготвителен” период, в който има предпоставки в отделни психологични и лингвистични публикации за обособяване на отделна психолингвистична наука – до средата на ХХ в.

2. 50-70-е години на ХХ в., когато се оформя ПЛ като самостоятелна изследователска област.

3. от 80-е години на ХХ в., когато се появяват фундаментални психолингвистични изследвания.

Възникването на ПЛ официално е обявено през 1953-54 г. в САЩ на общия семинар на специалисти по психология, лингвистика и теория на информацията. Монографията на Чарлз Осгуд и Томас Сибиок, “Psycholinguistics: A survey of theory and research problems”, 1954, е първото завършено учение за ПЛ като наука.

Извършва се и преход от изследванията на отделни думи, към изучаването на изречения в трансформационен аспект и в крайна сметка – към текста (дискурса). 


Повече - тук

І. ПСИХОЛИНГВИСТИКАТА КАТО НАУКА. СПЕЦИФИКА НА ПСИХОЛИНГВИСТИЧНИТЕ ИЗСЛЕДВАНИЯ

Психолингвистиката (ПЛ) (psycholinguistics; Psycholinguistik; psycholinguistique) е наука, изучаваща процесите на речеобразуване, възприемане и формиране на речта, от една страна – в системата им на езика, от друга – от гледна точка на личността.

Като отделна дисциплина ПЛ възниква през 50-е години на ХХ в. и предполага изследване на процесите и механизмите на речевата дейност (пораждане и възприемане на изказванията) във връзка със системата на езика. Тя се стреми да интерпретира езика като динамична, “работеща” система, осигуряваща речевата дейност (речевото поведение). Вниманието й е насочено не към езиковите единици (звукове, думи, изречения, текст) сами по себе си, а към психичната им реалност за говорещия, към използването им в акта на пораждане и в акта на разбиране на изказванията, както и в усвояването на езика. Тя разработва модели на речевата дейност и психофизиологичната речева организация на индивида и ги подлага на експериментална проверка.

Особено внимание се отделя на речта в едни или други трудности, на общуването, затруднено по някакви причини; в нестандартни ситуации: детската реч; речта при различни патологии; на чужд език, при недостатъчното му познаване; речта в състояние на емоционална възбуда; комуникацията при пречки в комуникативния канал или в изкуствените системи човек-компютър; общуването при използване на “нестандартни” форми на езика – просторечие, сленг, жаргон, диалект.

В психолингвистиката се съчетават естественонаучният и социалният подход. Тя е в тесен контакт с невролингвистиката, когнитивната психология, информатиката, теорията и практиката на изкуствения интелект, социалната психология, социолингвистиката...

ПЛ изследва:

- психолингвистичните единици на възприемането на речта;

- пораждането и разбирането на речевото изказване;

- обучението по език (особено чужд);

- речевото възпитание на децата и въпроси на логопедията;

- клиниката на централно-мозъчните речеви нарушения;

- диагностика на нервните заболявания на базата на наблюденията над речта;

- проблемите на речевото въздейстиве (пропаганда, медии, реклама);

- лингвистични аспекти на авиационната и космическата психология, както и съдебната психология и криминалистиката;

- въпроси на организацията на вътрешния речников запас;

- проблеми на машинния превод, на диалога човек-компютър, автоматичната обработка на текста, информатиката, теорията и практиката на изкуствения интелект.

Обект на ПЛ е съвкупността от речеви събития или речеви ситуации, с други думи: езикът, като система от знаци.

Като пример може да бъде дадена категория като валентността. Това е възможността от съчетаване между отделни елементи. Има два вида: семантична и синтактична. В изречението “Кръглият квадрат изпи трапеца” е запазена синтактичната (род, число и пр.), но семантична валентност липсва. В изречението обаче “Кръглият шишко изпи бирата” вече са запазени и синтактичната и семантичната валентност, като даже семантичната отразява връзката не само между елементите на езика, но и между езиковия знак и съзнанието на човека.

Не толкова еднозначно е определен предметът на ПЛ. През време на развитието й са възниквали няколко версии на определението на предмета на ПЛ. Най-значимите са:

Чарлз Осгууд – един от пионерите на ПЛ – през 1954 г. пише: “ПЛ изучава тези процеси, в които намеренията (желанията) на говорещите се преобразуват в сигнали на възприетия в дадена култура код. И тези сигнали се преобразуват в интерпретация от слушащите. С други думи: ПЛ се занимава с процесите на кодиране и декодиране, доколкото те съотнасят състоянието на съобщенията към състоянията на участниците в комуникацията”. Отношението на говорещия или слушащия към съобщението и самият процес на предаване на някаква информация от един индивид – на друг (т.е. речевата реалност), е предметът на ПЛ.

Друг виден учен-психолингвист, Джон Милър подчертава през 1963, че централната задача на ПЛ е описанието на процесите на говорене, а не на разбиране.

Друг предмет има ПЛ според Дик Слобин, за когото през 70-е години на ХХ век “ПЛ използва теоретични и емпирични (практически) методи, както на психологията, така и на лингвистиката, за да изследва мисловните процеси, коит оса в основата на овладяването на езика и неговото изследване” (тук се отделят процеси на езика като “езикова способност” (всеки е способен да усвои всеки език), функции на съзнанието ни (вече състояло се усвояване на езика и залагането му в съзнанието) и дейност – използването на езика).

През 80-е години на ХХ в. се променя не само трактовката на езиковата способност и речевата дейност, но и на самия език. Ако по-рано той се приема като система от средства за кодиране или декодиране, то вече се разглежда на първо място като система от ориентири, необходима за дейността на човека в околния му, социален свят. Друг е въпросът, дали тази система се използва за ориентиране на самия човек, или с нейна помощ се осигурява ориентирането на другите.

Алексей Леонтиев (син) в края на 90-е години на ХХ в. дава съвременно определение на предмета на психолингвистиката. Той е определянето на соътношенето между личност и структура и функция на речевата дейност от една страна, и езика като главна съставна част на картината за света на човека – от друга. Така на преден план излиза човешкият фактор и се подчертава, че ПЛ трябва да изучава процесите и възприемането на знаците на езика.


Повече - тук

Въведение

Психолингвистиката, или психологията на езика, изучава психичните и невробиологични фактори, които подпомагат процесите на придобиване, употреба, разбиране и възпроизвеждане на езика. Първоначално водещите идеи в психолингвистиката идват от философията, основно заради недостатъка на изследователски данни за функционирането на човешкия мозък. Съвременните изследвания използват биология, неврология, когнитивна наука, лингвистика, за да изучат как мозъкът обработва езиковата информация.

Психолингвистиката обхваща когнитивните процеси, които правят възможно генерирането на граматически и смислово правилни изречения. Като интердициплинарна наука, тя влиза в тесни взаимодействия с психологията, когнитивната наука и лингвистиката. Във фокуса на вниманието й попадат изучаването на разпознаването на думите и четенето, на процесите на обработване на правописна, морфологична, фонологична и семантична информация. Психолингвистиката на развитието изучава способността на детето да учи и използва езика, като използва експериментални и количествени методи.

Подобен курс цели да въведе студентите в индивидуалнопсихичните аспекти на боравенето с езика, да обогати информацията по тази специфична проблематика.