І. ПСИХОЛИНГВИСТИКАТА КАТО НАУКА. СПЕЦИФИКА НА ПСИХОЛИНГВИСТИЧНИТЕ ИЗСЛЕДВАНИЯ

Психолингвистиката (ПЛ) (psycholinguistics; Psycholinguistik; psycholinguistique) е наука, изучаваща процесите на речеобразуване, възприемане и формиране на речта, от една страна – в системата им на езика, от друга – от гледна точка на личността.

Като отделна дисциплина ПЛ възниква през 50-е години на ХХ в. и предполага изследване на процесите и механизмите на речевата дейност (пораждане и възприемане на изказванията) във връзка със системата на езика. Тя се стреми да интерпретира езика като динамична, “работеща” система, осигуряваща речевата дейност (речевото поведение). Вниманието й е насочено не към езиковите единици (звукове, думи, изречения, текст) сами по себе си, а към психичната им реалност за говорещия, към използването им в акта на пораждане и в акта на разбиране на изказванията, както и в усвояването на езика. Тя разработва модели на речевата дейност и психофизиологичната речева организация на индивида и ги подлага на експериментална проверка.

Особено внимание се отделя на речта в едни или други трудности, на общуването, затруднено по някакви причини; в нестандартни ситуации: детската реч; речта при различни патологии; на чужд език, при недостатъчното му познаване; речта в състояние на емоционална възбуда; комуникацията при пречки в комуникативния канал или в изкуствените системи човек-компютър; общуването при използване на “нестандартни” форми на езика – просторечие, сленг, жаргон, диалект.

В психолингвистиката се съчетават естественонаучният и социалният подход. Тя е в тесен контакт с невролингвистиката, когнитивната психология, информатиката, теорията и практиката на изкуствения интелект, социалната психология, социолингвистиката...

ПЛ изследва:

- психолингвистичните единици на възприемането на речта;

- пораждането и разбирането на речевото изказване;

- обучението по език (особено чужд);

- речевото възпитание на децата и въпроси на логопедията;

- клиниката на централно-мозъчните речеви нарушения;

- диагностика на нервните заболявания на базата на наблюденията над речта;

- проблемите на речевото въздейстиве (пропаганда, медии, реклама);

- лингвистични аспекти на авиационната и космическата психология, както и съдебната психология и криминалистиката;

- въпроси на организацията на вътрешния речников запас;

- проблеми на машинния превод, на диалога човек-компютър, автоматичната обработка на текста, информатиката, теорията и практиката на изкуствения интелект.

Обект на ПЛ е съвкупността от речеви събития или речеви ситуации, с други думи: езикът, като система от знаци.

Като пример може да бъде дадена категория като валентността. Това е възможността от съчетаване между отделни елементи. Има два вида: семантична и синтактична. В изречението “Кръглият квадрат изпи трапеца” е запазена синтактичната (род, число и пр.), но семантична валентност липсва. В изречението обаче “Кръглият шишко изпи бирата” вече са запазени и синтактичната и семантичната валентност, като даже семантичната отразява връзката не само между елементите на езика, но и между езиковия знак и съзнанието на човека.

Не толкова еднозначно е определен предметът на ПЛ. През време на развитието й са възниквали няколко версии на определението на предмета на ПЛ. Най-значимите са:

Чарлз Осгууд – един от пионерите на ПЛ – през 1954 г. пише: “ПЛ изучава тези процеси, в които намеренията (желанията) на говорещите се преобразуват в сигнали на възприетия в дадена култура код. И тези сигнали се преобразуват в интерпретация от слушащите. С други думи: ПЛ се занимава с процесите на кодиране и декодиране, доколкото те съотнасят състоянието на съобщенията към състоянията на участниците в комуникацията”. Отношението на говорещия или слушащия към съобщението и самият процес на предаване на някаква информация от един индивид – на друг (т.е. речевата реалност), е предметът на ПЛ.

Друг виден учен-психолингвист, Джон Милър подчертава през 1963, че централната задача на ПЛ е описанието на процесите на говорене, а не на разбиране.

Друг предмет има ПЛ според Дик Слобин, за когото през 70-е години на ХХ век “ПЛ използва теоретични и емпирични (практически) методи, както на психологията, така и на лингвистиката, за да изследва мисловните процеси, коит оса в основата на овладяването на езика и неговото изследване” (тук се отделят процеси на езика като “езикова способност” (всеки е способен да усвои всеки език), функции на съзнанието ни (вече състояло се усвояване на езика и залагането му в съзнанието) и дейност – използването на езика).

През 80-е години на ХХ в. се променя не само трактовката на езиковата способност и речевата дейност, но и на самия език. Ако по-рано той се приема като система от средства за кодиране или декодиране, то вече се разглежда на първо място като система от ориентири, необходима за дейността на човека в околния му, социален свят. Друг е въпросът, дали тази система се използва за ориентиране на самия човек, или с нейна помощ се осигурява ориентирането на другите.

Алексей Леонтиев (син) в края на 90-е години на ХХ в. дава съвременно определение на предмета на психолингвистиката. Той е определянето на соътношенето между личност и структура и функция на речевата дейност от една страна, и езика като главна съставна част на картината за света на човека – от друга. Така на преден план излиза човешкият фактор и се подчертава, че ПЛ трябва да изучава процесите и възприемането на знаците на езика.


Повече - тук