ХV. ДЕТСКАТА РЕЧ, СРАВНЕНА С РЕЧТА НА ВЪЗРАСТНИЯ

Ние разбираме езика (единиците му и техните съчетания) само в случай, че сме се научили да свързваме езиковите знаци с техните предметни представи в образната памет на мозъка ни. Подобно умение позволява да разбираме поне повърхностното ниво на стихотворните строфи. Нека видим един експеримент, чиято задача е да изясни, дали езикът, на който говорим, играе някаква роля при осмислянето, различаването и запомнянето на предмети на изобразителното изкуство. В опита участват две групи: 20 студенти и 20 професионални художници. На ИЛ се предлага материал във вид на репродукции на художествени платна, подбрани така, че да се изключи възможността за вербален преразказ като опора за различаване, запомняне и описване на видяното. Репродукциите са в няколко серии: портрети на мъже (еднотипни по време на нарисуване и стил – реализъм), също такива портрети на жени, натюрморти с керамични и метални съдове. Всяка серия е от 10 репродукции и се показва за 15 секунди, след което трябва да се дадат отговори на въпросите: “Какво е изобразено?”, “Еднакви ли бяха изображенията?”, “Опитайте да поясните по какво се отличават едно от друго?”

Отчетите на ИЛ от група А (непрофесионалисти) се свеждат до типичното: “женски портрети”, “мъжки портрети”, “съдове”, цветовете приемат за едни и същи, за разликите се затрудняват. Дори и след смяната на няколко репродукции, отговорите остават същите. Едва в няколко случая изобщо се забелязва смяна.

Отчетите на група “Б” показват съществено по-добра зрителна памет: разкриват се всички смени и преподреждания на репродукциите. И все пак, основната маса разкрити замени и преподредби не може да предизвика ясни словесни формулировки, по които да би било възможно да бъде разбрано има ли и в какво точно разлика между репродукциите в една серия.

С други думи: в съзнанието ни функционират някакви аналози на думите, но без знания и опит не сме в състояние да отличим различните предмети, съотносими с тази дума. Безспорно, съществуващата разлика я възприемаме като такава – в образното отражение на реалността.

Сега трябва да изясним как се ориентират в света, как осмислят действителността малките деца, които още не са овладели езика в такава степен, в каквато – възрастните.

Още: тук

ХІV. ОНТОГЕНЕЗА НА РЕЧТА. ВЪЗРАСТОВА ПСИХОЛИНГВИСТИКА

Преди около 140 един руски лингвист, Александър Потебня, забелязва, че малко момче, като разглежда електрическа крушка, я нарича “диничка”. Този факт става за него повод за обсъждане в книгата “Мисъл и език”. На пръв поглед – няма нищо особено: детето не знае името на нов за него предмет и като вижда сходство във външната форма на два различни обекта, пренася известната му дума за обозначаване на новия предмет. В този частен случай са заключени много закономерности, една от които – мотивацията на новото значение на думата, развитието на многозначност на думата (полисемия). Сто години по-късно се формира науката ПЛ. И първи неин обект става детската реч. Понастоящем областта, която обхваща проблемите на речевата онтогенеза, претендира за отделяне в самостоятелна изследователска дисциплина – възрастова ПЛ (онтолингвистика или лингвистика на детската реч). Речевата онтогенеза е съвкупност от речевите преобразувания, които езиковата личност преминава от раждането до края на живота. Предмет на възрастовата ПЛ е процесът на речевата онтогенеза. Една от базовите теории е за съотношението между наследствения и социалния фактор в развитието на речта.

Още: тук

ХІІІ. ПОЛОВОРОЛЕВИ АСПЕКТ НА ПСИХОЛИНГВИСТИКАТА

В последните десетилетия в психолингвистиката се формират и интензивно развиват нови изследователски направления, които се опират на антропоцентричния подход към изучаването на езиковите явления. Особено място в психолингвистическите направления, в които водеща тенденция е ориентацията към човека, заемат джендърните изследвания. В центъра на вниманието им са културните и социалните фактори, които определят отношението на обществото към мъжете и жените, поведението на индивидите във връзка с принадлежността към единия или другия пол, стереотипните представи за мъжките и женските качества – всичко, което изважда проблематиката за пола от биологията – в сферата на социалния живот и културата.

Под “джендър” разбираме социалните, психологическите и културно-символичните аспекти на пола (за разлика от биологическата характеристика на пола), в които се съдържат неявни ценностни ориентации и нагласи, които въздействат на ролите и поведението на жените и мъжете. Джендърът не е лингвистична категория, но съдържанието му може да бъде разкрито чрез анализ на структурите на езика, елементите на езиковата система, анализа на речевото поведение на мъжете и жените. Джендърният анализ на езика е насочен към менталните процеси при мъжете и жените-участници в комуникацията. Това е метод, който позволява да се проявят и бъдат описани различията в тактиката и стратегиите в пораждането и разбирането на речта, в усвояването на езиковите факти, в оценката на езиковите явления при мъжете и жените-носители на опреледен език. Възникването и развитието на джендърния анализ на езика съответства на целите на феминистката лингвистика да бъде пренесен анализа на пола от биологично – към социокултурно ниво. Впоследствие понятието за джендърен анализ бива разпространено върху всички видове изучаване на проблемите на езика и пола.

Още: тук

ХІІ. ПСИХОЛИНГВИСТИЧНА КОНФЛИКТОЛОГИЯ

Изучаването на социално-психологическите конфликти доведе до появяването на самостоятелна област на научното знание – конфликтологията. Областта на социалната психолингвистика, която се занимава с хармонизацията на комуникативното взаимодействие, е наречена психолингвистична конфликтология. В центъра на изследванията й е комуникативният конфликт – речеви сблъсък, който е основан на агресия, изразена чрез езикови средства.

В основата на комуникативния конфликт лежи стремеж на едного (или двамата) участници в общуването да намалят психичното напрежение за сметка на събеседника. Подобен род разреждане (изпускане на пара) се предшества от чувството на фрустрация. При междуличностностното взаимодействие фрустрацията възниква когато (по мнението на една от конфликтуващите страни) комуникативният партньор нарушава нормите за поведение. Причина за социално-психологическите конфликти може да бъде какво ли не.

Още по темата: тук

ХІ. ПСИХОЛИНГВИСТИКА НА МЕЖДУЛИЧНОСТНОТО ОБЩУВАНЕ

За успешното общуване е важно знанието на получателя за реалната действителност, за която говори подателят. Като цяло, то се определя от социалния опит на езиковата личност. От това, доколко съвпада социалният опит на участниците в общуването, зависи степента на взаимно разбиране.

Да предположим, че наблюдаваме общуване на две езикови личности. Единият събеседник казва: “Какво е значението на палеоантропологичните открития в Хадар за еволюционната теория за хоминидите?”. Ако адресатът е учен-антрополог, то недоумение по повод фразата няма да има. Но ако е 8-годишно дете? Ясно е, че няма да разбере нищо. И работата не е само в това, че единият участник е по-образован. Примерът може да озадачи и възрастен, ако няма съответното образование. А ако например 8-годишният на свой ред се обърне към учения с въпроса: “Струва ли си да разменя нинтендото за пакет зелени дъвки?”...

Това е пример за типично комуникативно затруднение, заради разликата в социалния опит на говорещите. Колкото по-близък е той, толкова по-лесно хората се разбират. Обикновено, идеалното взаимно разбиране с половин дума се получава у много близки и от дълго време приятели, у съпрузи с дълъг брак. При близнаци, обаче, подобно разбиране само с поглед може да причини задържане в речевото развитие: те просто нямат необходимост да си говорят.

Общото в социалния опит не е единствената характеристика на общуването. Своеобразието в речевото поведение на участниците отразява тези отношения, които възникват в рамките на социалното взаимодействие. Езиковите форми се променят в зависимост от това, към кого е насочено изказването. В реалното общуване постоянно сме принудени да играем различни роли. Социалната роля е одобряван от обществото образец на поведение, който съответства на конкретната ситуация на общуването и социалната позиция (статуса) на личността. Социалният статус е формално установено или негласно признато място на индивида в йерархията на социалната група. Понятията “роля” и “статус” са взаимно свързани. Статусът характеризира мястото по вертилаката: високо или ниско е общественото положение. Статусът отговаря на въпроса “Кой е личността?”, а ролята – “Какво прави?”. Както и всяко друго поведение, речевото, в рамките на общуването се подчинява на законите на статусно-ролевото взаимодействие.

Още: тук

Х. ПРОБЛЕМИ НА ЕТНОПСИХОЛИНГВИСТИКАТА

Човекът живее в среда от себеподобни. Хората обикновено се обединяват в групи, съобщества, държави... Причините може да са различни: единство на територията, традиция, вяра, интереси... Като обитават заедно, хората изработват правила за общия си живот и се придържат към тях в ежедневието си. У различните социуми се появява сходство в бита и поведението. Немаловажна роля във формирането на социалните образувания играе националният език. Единството на социалното битие и бита се влагат в понятието “култура”. Различават се материална и духовна. Към материалната се отнасят техниката, материалните ценности – това, което създава цивилизацията. Към духовната се отнасят предимно науката, изкуството, литературата, философията, просвещението. Освен това, към духовната култура спадат традициите, обичаите, битовата култура, ежедневното общуване, навиците, нормите на общуване, мимическите и жестовите кодове, националните картини за света. Всичко това отразява спецификата на възприятието на околната действителност, националните особености на мисленето на представителите на една или друга култура.

Повече по темата: тук

ІХ. СОЦИАЛНА ПСИХОЛИНГВИСТИКА

Досега говорим за речевата дейност и езиковото съзнание изобщо, като имаме предвид някакъв, преди всичко здрав, средностатистически носител на езика. Подобно обобщение позволява да се изведат и опишат универсални закони за пораждането, възприемането и разбирането на речта, на които се подчиняват всички говорещи. Въпреки това, да се ограничи до изследване на общите свойства на езиковата личност психолингвистиката няма право: абстрактният психологизъм я отдалечава от разбирането на същността на реалната комуникация. А хората се различават един от другиго, в това число – и в речевите си постъпки. Роднини и близки ние разпознаваме по гласа, дори и когато общуваме с тях по телефона. Докато внимателно слушаме речта на непознат събеседник, като го наблюдаваме в различни комуникативни ситуации, можем да съставим портрет на езиковата личност. Речта на човека е негова визитна картичка. Тя носи в себе си информация за най-различни черти на говорещия: произход, възраст, професия, образование, интелект... Езиковата личност се проявява в речевото поведение. Съдържанието на термина “речево поведение” е по-широко от “речева дейност”, тъй като включва и неволеви комуникативни действия и реакции на говорещия/пишещия.

Така предмет на социалната психолингвистика е речевото поведение на езиковата личност. Изучаването й предполага разглеждане на всеки носител на езика като уникален обект. Въпреки това, в реалното речево поведение ние постоянно се сблъскваме с трудности в определянето на особеностите на речевия маниер на конкретния човек. Като претендират за езикова изключителност, хората в сходни комуникативни ситуации често се държат поразително еднакво. Това е и заради това, че говорещите във всеки момент от речевата си биография демонстрират особености на груповото речево поведение. Носителят на езика сякаш фокусира в себе си черти на колективната езикова личност. Той, например, може едновременно да влезе в ролята на езикова личност на гражданин, на студент, на юноша.

Още: тук

VIII. СПОСОБИ ЗА ПРЕДАВАНЕ НА ИНФОРМАЦИЯТА В РЕЧЕВАТА ДЕЙНОСТ

Езикът и речта са основата на комуникацията. Именно с тяхна помощ създаваме многообразни речеви произведения – устни и писмени, оформяме мислите си и идеите си в текстове, натрупването, запазването и предаването от поколение на поколение на които са важна предпоставка за съществуването на културата. 

В общуването си ние предаваме информация не само с помощта на думите, но и с помощта на невербалните сигнали. Освен това, всеки текст е понятен и достъпен само в условията на конкретната ситуация. Когато става не само продукт на подателя, но и достояние на получателя, на отношенията между тях. Текстът става дискурс. Дискурсът е речево произведение във всичкото си многообразие на неговите когнитивни и комуникативни функции. Това е текст, вписан в реална културно-комуникативна ситуация. Терминът “дискурс” започва да се употребява в началото на 70-е години, първоначално като синоним на термина “функционален стил”. Едва значително по-късно англо-саксонските лингвисти ван Дайк и Кинч предлагат под дискурс да се разбира не само даденост на текста, но и стоящата зад него система, преди всичко граматиката. 

Още: тук

VІІ. ТЕКСТЪТ КАТО ВИСША ЕДИНИЦА НА РЕЧЕМИСЛОВНАТА ДЕЙНОСТ

Думата е основна структурно-семантична единица на езика, която служи за именуване на предметите и свойствата им, на явленията, отношенията в реалността. Словосъчетанията също служат като средство за номинация на предметите, процесите, качествата. Но само изказването е единица на речевото съобщение, съотнесено със ситуацията и ориентирано към участниците в комуникацията. Изказването като единица на речевото общуване отчита комуникативната ситуация, в него се излага позицията на говорещия, като се отчитат знанията и възможната реакция на събеседника. Очевидно е, че говорим обикновено не за изолирани думи и отделни фрази; всички носители на езика говорят само с разгърнати текстове и речта ни е включена в дейност от по-висок порядък, а не просто речево съобщение заради самото общуване.

Ако искаме да разберем какво е дадена дума и как се съотнася със значението си, трябва да вземем под внимание, че думите в реалното общуване са включени в изречения, в текстове и в речеви ситуации. Всичко това прави необходимо при решаването на семантични въпроси да се отчита сферата на употреба и функционирането на езиковите единици (текста). Освен това, зад интереса на учените-психолингвисти към текста се крие интерес към проблемите на езиковото съзнание, представляващо по същността си вътрешен процес на планиране и регулация на външната дейност с помощта на езикови знаци. Зад интереса към текста може да стои интерес към езиковата личност и образа на света, доколкото във всеки текст се проявява езикова личност, която владее езиковата система.

Текстът е сложно семантично образуваниe с характеристики като: цялостност, свързаност, емоция.

Още по темата: тук

VІ. ДУМАТА КАТО ЕДИНИЦА ОТ ЛЕКСИКОНА НА ЧОВЕКА

Думата е основен елемент от езика и речта. Най-важната особеност на думата е, че е осмислена, има значение. Проблемът със значението винаги е бил един от най-сложните за философията, лингвистиката, психологията. Какво е “значение на думата”? 

Многообразието от възгледите за значението практически води до това, че всяко самостоятелно течение в науката има собствена концепция за значението. Без да се спираме на тях, само ще споменем, че най-старата представя значението като отнесеност на думата към обекта: думата назовава неща. Собственото име се свързва с един обект, нарицателното – с набор обекти, глаголът назовава действие, прилагателните и наречията – свойства на обектите и действията. Представи от подобен род съществено опростяват реалните отношения. Възниква гледна точка, според която думата се съотнася не само към предмета, но и към определено умствено съдържание. 

Повече: тук