Теми за кратки есета, необходими за текущия контрол

Здравейте, колеги,

предлагам ви 6 варианта за теми, по които очаквам от вас разработки в рамките на до 5 машинописни страници до срещата ни на 6 ноември:

1. Какви са принципните разлики между процеса на възприемане на речта и процеса на пораждане на речта?
 

2. Съставете схема на възприемането на речта (на базата на схемата на пораждането на речта) и се обосновете.
 

3. Каква е целта на употребата на експеримента в психолингвистиката? Как бих могъл/могла да приложа експерименталните психолингвистични методи в моята бъдеща психологична (вкл. психотерапевтична и консултантска) практика?

4. Къде може да се прилагат в практиката резултатите от невролингвистичните изследвания?
 

5. Каква е същността и в какво се изразява асиметрията между полукълбата на главния мозък?
 

6. Априорно, тоест и без особени доказателства е ясно, че езикът и мисленето са взаимосвързани. Но характерът на тази връзка е абсолютно неочевиден: дали мисленето първо се формира в психичния апарат на човека, а след това се "съединява" с възникналия език, или обратно - възникналият език става основа за развитие на мисленето? А може би се формират едновременно, като стихийно си влияят взаимно? Обосновете се.

Може да използвате всякакви допълнителни материали, Интернет е на ваше разположение! Готовите разработки може да ми предадете лично на 6 ноември или да ги изпратите на електронен адрес: swupsycholinguistics@gmail.com

Успех!

V. ЕЗИК И МИСЛЕНЕ

Един от най-съществените проблеми е отношението език-мислене. Езикът е система от знаци, използвана за комуникация и познание. Системността на езика се изразява в наличието на речник, синтаксис и семантика. Синтактическите правила установяват начините за образуване на сложни изрази. Семантичните определят способите за придаване на значение.

Мисленето е активен процес на отразяване на обективната действителност под формата на представи, понятия, съждения, умозаключения. То е част от съзнанието, т.е. от целия процес на отразяване на действителността от нервната система. Така, бидейки свързано с понятийните аспекти, именно мисленето е отговорно за осмислянето, преработката и трансформацията на езиковия знак в това, което той означава – в понятие.

Не всичко в мисленето се отнася към езика, но и в езика не всичко може да се причисли към мисленето.

Първо, мисленето съществува без език (без реч). Даже маймуната може да се досети как, с помощта на пръчка, може да достигне банана – това е т.нар. практическо мислене. Има го и човекът.

Съществува още един такъв тип мислене, нагледно-образното. То често преобладава у хората на изкуството: художници, режисьори... Човек с подобен тип мислене предпочита да мисли не с думи, а с картини, образи, представи...

Накрая, има вербално мислене. Понякога го наричат словесно-логическо или просто логическо. То...:

-          предполага търсене на истината;

-          не е свързано с чувства и оценки;

-          не се занимава с въпроси и подбуди.

Всичко, което излиза извън тези рамки, не е проявление на логическото мислене. Например при изразяване на емоции: “А!”, “О!”, “Ех!”, “Супер!”, при формулирането на “дежурни” въпроси: “Колко е часът?” се използва език, без “участието” на логическото мислене. Така езикът обслужва не само мисленето, но и другите сфери на съзнанието.

Практическото и образното мислене може да минат без думи, но логическото без думи не съществува. Езикът е “облеклото” на мисълта. 

Повече - тук

ІV. ТЕОРЕТИЧНИ ОСНОВИ НА НЕВРОЛИНГВИСТИКАТА. НЕВРОЛИНГВИСТИЧЕН АНАЛИЗ НА РЕЧЕВАТА КОМУНИКАЦИЯ

Невролингвистиката (от гр. “неврон” и лат. “език”) е наука, която изучава мозъчните механизми на речевата дейност и измененията в речевите процеси, които възникват при локални поражения на мозъка. Може да се отделят три аспекта на интереса й: 1) езикът като система от знаци; 2) реч и речева дейност (процеси на декодиране, разбиране на речта и кодиране – производство); 3) зони на мозъка, свързани с кодирането и декодирането на информацията за реалността. Доколкото те не се изучават изолирано, а във взаимодействие, т.е. изучава се системата на езика в отношението й с мозъчния субстрат на езиковото поведение. Така невролингвистиката се фокусира върху диагностиката и лечението на различни видове речеви разстройства.

Епизодични наблюдения на разстройства на езиковото поведение са известни от средновековието, но систематичното им изучаване започва през втората половина на ХІХ в. В невролингвистиката се изучава психолизиологичния механизъм на езиковото отражение на действителността (в т.ч. разпознаването на речта), механизмите на интеграцията на знаковите комплекси, постъпващи от различните анализатори и процесите на езиковите обобщения. Изучава механизма на езиковото поведение (в т.ч. пораждането на речта) и работата на системите, свързани с реализацията на устната и писмената реч. Отчита се функционалната асиметрия на мозъчните полукълба, които обуславят преимуществената локализация на езиковите обобщения и мисленето в езикови понятия в лявото (доминантно) полукълбо, а конкретно-образното мислене – в дясното (субдоминантно). Провежда наблюдения над езиковото поведение на двуезичните и полиглотите, на страдащите от мозъчни поражения. Резултатите от невролингвистичните изследвания допринасят за по-адекватното разбиране на биологичните аспекти на природата на езика.

На границата между невролингвистиката, психолингвистиката, прагматиката, когнитивната наука и психоанализата възниква и технологията на НЛП, която има за цел да изучи и приложи начини за оптимизация чрез речево въздействие на функционирането на кората, която отговаря за съзнанието и центровете, отговорни за подсъзнанието. Тази технология се прилага с цел мобилизация (посредством насочено речево въздействие) на дълбинните резерви на мозъка, необходими при психотерапия. Използва се и при необходимост да се “оптимизира” поведението...

Предмет на невролингвистичните изследвания най-често са разстройствата на езиковото поведение, чиито проявления са многообразни и включват фонологични, граматични, лексикални и семантични разстройства.

Езиковото отражение на действителността, в т.ч. разпознаването на речта (декодиране), става от периферията към центъра на НС (от рецептора – към централните отдели). Във всеки анализатор се отличават два рода нервни структури: провеждащи комплекса дразнения от сетивния орган към кората, където става елементарен анализ и синтез на простраствено-времевите параметри (сензорни, възприемащи, проекционни системи на мозъка) и структури, които анализират и синтезират тези комплекси дразнения в знаковата им съотносимост към обективната действителност (гностически, познавателни зони на кората). Третият “ред” са най-сложните по анатомична структура области на езиковата кора – зоните, в къито протича интеграция на знаците, постъпващи от различни анализатори, и в резултат става възможно езиковото общуване. Когато гледаме дърво, виждаме само едно – самото дърво, само че по цвета на кората, по формата на клоните и листата, по миризмата и даже по мястото, където расте, правим извод за целия вид на дървото и, че това е бреза, и казваме: бреза. Пораждането на речта (коридаре) става в обратен ред – от центъра към периферията. Речевите програми, оформени в зоните на мозъчните анализатори, се конкретизират в гностико-праксическите зони и после се реализират с помощта на механизма на проекционните двигателни системи, свързани с органите на речта и системите за реализация на писмена реч. Отначало у нас мислено възниква образът на бреза, при положение, че имаме предвид бреза изобщо, и конкретната бреза в частност. След това става предаване на импулса от главния мозък по нервите към органите, непосредствено изпълняващи дадена команта и сложна работа на дихателния апарат за образуване на въздушна струя. Така всеки елемент на речевата комуникация е свързан с нормалното функциониране или с нарушение във функционирането на всеки от представените “редове” в кората на главния мозък, отговорни за езиковото поведение.

Повече - тук

ІІІ. МЕТОДИ НА ПСИХОЛИНГВИСТИКАТА

Основни групи психолингвистични методи

1. Наблюдение (пряко или опосредставно).

2. Самонаблюдение (интроспекция).

3. Експериментални методи:

• асоциативен експеримент,

• метод на семантичния диференциал,

• методика на допълнението (на довършването),

• метод на перифразата (метод на прякото тълкуване на думата),

• методи на косвеното изследване на семантиката,

• метод на сбора и анализа на грешките на езика,

• метод на моделирането (моделиране на работата на речевия механизъм, процесите на кодиране и декодиране на речта),

• контрастивен анализ (съпоставяне на две езикови системи, различията между езиковите явления са основа за прогнозиране на трудностите и грешките, които предизвикват при учене). Понастоящем този метод бива критикуван заради неоправдано завишени очаквания,

• формиращ експеримент.

Обект на психолингвистичните изследвания е човекът, носител на езика, произвеждащ и възприемащ речта. Отношението “изследовател-обект” в психолингвистичния експеримент се превръща в симетрично отношение между двама изследователи: информантът може да има своя теория за експериментатора и съответно – да изменя своето поведение в процеса на експеримента, което може да влияе на резултатите в нежелана за експериментатора насока.

Предмет на изследванията е извеждането на парадигматичните и синтагматичните отношения на звуците, думите, техните значения и съчетанията с други думи, както и формирането на фрази и текстове.

Преди да говорим за особеностите на психолингвистичните експерименти, трябва да обърнем внимание на 2 съществени момента. Трябва преди всичко да подчертаем, че наличието на експеримент изобщо не свидетелства за реален психолингвистичен характер на изследването (то може да бъде лингвистично или психологично). Не са редки случаите, когато експериментът е въпрос на мода или доказва самоочевидни факти; отсъства ясно формулирана хипотеза; изборът на метод на изследването се оказва случаен; обработката засяга само част от всички получени данни; теорията е една, а резултатите се отнасят към друга теория. Затова е необходимо преди всичко да се осъзнае, че експериментът е само средство за проверка на една или друга работна хипотеза , котято се формулира на базата на добре обоснована теория. Само след разбирането на това, от какви теоретични позиции и за решението на какви конкретни задачи трябва да се предприеме едно или друго изследване, може да се постави въпросът, какво и как и на базата на какъв материал да бъде направено; в същото време формулирането на работната хипотеза, обработката и интерпретацията на данните трябва да стават “в една и съща координатна система”.

Така психолингвистиката е близка по предмет на изследване до лингвистиката, а по методи – до психологията.

Повече - тук

ІІ. ОСНОВИ НА ПСИХОЛИНГВИСТИКАТА

Теоретичните основи на редица изследвания, провеждани в съвременната психолингвистига може да се открият още в работата на лингвистите от ХІХ в. Сред тях: Вилхелм Хумболт, Август Шлейхер, Херман Паул и др., в чиито работи е заложено психичното разбиране за езика и речевата дейност на човека.

Самият термин “психолингвистика” за първи път е употребен от американския психолог Пронко в статията “Език и психолингвистика” през 1946 г. Под този термин той просто обединява лингвистиката и психологията, като по онова време всеки учен го разбира посвоему.

Впоследствие по въпроса на периодизацията, установяването и развитието на ПЛ няма единно мнение. Рационално обаче се отделят няколко етапа:

1. “Подготвителен” период, в който има предпоставки в отделни психологични и лингвистични публикации за обособяване на отделна психолингвистична наука – до средата на ХХ в.

2. 50-70-е години на ХХ в., когато се оформя ПЛ като самостоятелна изследователска област.

3. от 80-е години на ХХ в., когато се появяват фундаментални психолингвистични изследвания.

Възникването на ПЛ официално е обявено през 1953-54 г. в САЩ на общия семинар на специалисти по психология, лингвистика и теория на информацията. Монографията на Чарлз Осгуд и Томас Сибиок, “Psycholinguistics: A survey of theory and research problems”, 1954, е първото завършено учение за ПЛ като наука.

Извършва се и преход от изследванията на отделни думи, към изучаването на изречения в трансформационен аспект и в крайна сметка – към текста (дискурса). 


Повече - тук

І. ПСИХОЛИНГВИСТИКАТА КАТО НАУКА. СПЕЦИФИКА НА ПСИХОЛИНГВИСТИЧНИТЕ ИЗСЛЕДВАНИЯ

Психолингвистиката (ПЛ) (psycholinguistics; Psycholinguistik; psycholinguistique) е наука, изучаваща процесите на речеобразуване, възприемане и формиране на речта, от една страна – в системата им на езика, от друга – от гледна точка на личността.

Като отделна дисциплина ПЛ възниква през 50-е години на ХХ в. и предполага изследване на процесите и механизмите на речевата дейност (пораждане и възприемане на изказванията) във връзка със системата на езика. Тя се стреми да интерпретира езика като динамична, “работеща” система, осигуряваща речевата дейност (речевото поведение). Вниманието й е насочено не към езиковите единици (звукове, думи, изречения, текст) сами по себе си, а към психичната им реалност за говорещия, към използването им в акта на пораждане и в акта на разбиране на изказванията, както и в усвояването на езика. Тя разработва модели на речевата дейност и психофизиологичната речева организация на индивида и ги подлага на експериментална проверка.

Особено внимание се отделя на речта в едни или други трудности, на общуването, затруднено по някакви причини; в нестандартни ситуации: детската реч; речта при различни патологии; на чужд език, при недостатъчното му познаване; речта в състояние на емоционална възбуда; комуникацията при пречки в комуникативния канал или в изкуствените системи човек-компютър; общуването при използване на “нестандартни” форми на езика – просторечие, сленг, жаргон, диалект.

В психолингвистиката се съчетават естественонаучният и социалният подход. Тя е в тесен контакт с невролингвистиката, когнитивната психология, информатиката, теорията и практиката на изкуствения интелект, социалната психология, социолингвистиката...

ПЛ изследва:

- психолингвистичните единици на възприемането на речта;

- пораждането и разбирането на речевото изказване;

- обучението по език (особено чужд);

- речевото възпитание на децата и въпроси на логопедията;

- клиниката на централно-мозъчните речеви нарушения;

- диагностика на нервните заболявания на базата на наблюденията над речта;

- проблемите на речевото въздейстиве (пропаганда, медии, реклама);

- лингвистични аспекти на авиационната и космическата психология, както и съдебната психология и криминалистиката;

- въпроси на организацията на вътрешния речников запас;

- проблеми на машинния превод, на диалога човек-компютър, автоматичната обработка на текста, информатиката, теорията и практиката на изкуствения интелект.

Обект на ПЛ е съвкупността от речеви събития или речеви ситуации, с други думи: езикът, като система от знаци.

Като пример може да бъде дадена категория като валентността. Това е възможността от съчетаване между отделни елементи. Има два вида: семантична и синтактична. В изречението “Кръглият квадрат изпи трапеца” е запазена синтактичната (род, число и пр.), но семантична валентност липсва. В изречението обаче “Кръглият шишко изпи бирата” вече са запазени и синтактичната и семантичната валентност, като даже семантичната отразява връзката не само между елементите на езика, но и между езиковия знак и съзнанието на човека.

Не толкова еднозначно е определен предметът на ПЛ. През време на развитието й са възниквали няколко версии на определението на предмета на ПЛ. Най-значимите са:

Чарлз Осгууд – един от пионерите на ПЛ – през 1954 г. пише: “ПЛ изучава тези процеси, в които намеренията (желанията) на говорещите се преобразуват в сигнали на възприетия в дадена култура код. И тези сигнали се преобразуват в интерпретация от слушащите. С други думи: ПЛ се занимава с процесите на кодиране и декодиране, доколкото те съотнасят състоянието на съобщенията към състоянията на участниците в комуникацията”. Отношението на говорещия или слушащия към съобщението и самият процес на предаване на някаква информация от един индивид – на друг (т.е. речевата реалност), е предметът на ПЛ.

Друг виден учен-психолингвист, Джон Милър подчертава през 1963, че централната задача на ПЛ е описанието на процесите на говорене, а не на разбиране.

Друг предмет има ПЛ според Дик Слобин, за когото през 70-е години на ХХ век “ПЛ използва теоретични и емпирични (практически) методи, както на психологията, така и на лингвистиката, за да изследва мисловните процеси, коит оса в основата на овладяването на езика и неговото изследване” (тук се отделят процеси на езика като “езикова способност” (всеки е способен да усвои всеки език), функции на съзнанието ни (вече състояло се усвояване на езика и залагането му в съзнанието) и дейност – използването на езика).

През 80-е години на ХХ в. се променя не само трактовката на езиковата способност и речевата дейност, но и на самия език. Ако по-рано той се приема като система от средства за кодиране или декодиране, то вече се разглежда на първо място като система от ориентири, необходима за дейността на човека в околния му, социален свят. Друг е въпросът, дали тази система се използва за ориентиране на самия човек, или с нейна помощ се осигурява ориентирането на другите.

Алексей Леонтиев (син) в края на 90-е години на ХХ в. дава съвременно определение на предмета на психолингвистиката. Той е определянето на соътношенето между личност и структура и функция на речевата дейност от една страна, и езика като главна съставна част на картината за света на човека – от друга. Така на преден план излиза човешкият фактор и се подчертава, че ПЛ трябва да изучава процесите и възприемането на знаците на езика.


Повече - тук